Джей Маскис, фронтменът на Dinosaur Jr., е музикант, чийто сценичен образ се гради върху контраста между привидната неподвижност и изразителната китара. The Verge го представя като своеобразен „китарен бог без излишно напрежение“ — изпълнител, който стои невъзмутимо пред публиката, докато преминава през прецизни сола и неравноделни рифове.

На сцената сдържаността на Маскис не означава липса на присъствие. Поведението му насочва вниманието към звука и към привидната лекота, с която изпълнява китарните партии. Това е образ без показна театралност, в който музиката поема ролята на основен жест.

Същата лаконичност се пренася и в интервютата. Маскис има репутацията на мълчалив събеседник, който отговаря кратко и често предлага уклончиви отговори. Така разговорът с него следва ритъм, близък до сценичното му присъствие: малко движения, малко думи и много пространство между тях.

Разговорът се променя едва към края на интервюто. Докато журналистът му благодари за отделеното време, Маскис се отпуска и разказва за младежкото си увлечение по миниголфа. Той се определя като „ентусиаст“ и си спомня как на турнир е имал удар от около 90 сантиметра за победата.

Историята за миниголфа добавя неочакван щрих към публичния му образ. Анекдотът не отменя познатата сдържаност на Маскис, но разкрива по-закачливата му страна. Както при китарата му, ефектът идва не от многословието, а от точно подбрания детайл.