Президентската институция в съвременна България възниква при демократичния преход от 1989–1991 г. Тя съчетава пряк избор от гражданите с ограничени правомощия в парламентарна република. Как се изгражда този модел и защо политическото влияние на държавния глава невинаги съвпада с формалната му власт обяснява в „Банкеръ“ доц. д-р Иван Кьосев, юрист и преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

При Търновската конституция държавен глава е монархът. След установяването на републиката през 1946 г. тези функции се изпълняват от колективни органи, а Конституцията от 1971 г. установява Държавния съвет. След Кръглата маса и конституционните изменения през 1990 г. е създадена институцията „Председател (президент) на Републиката“. На 3 април 1990 г. Народното събрание избира Петър Младенов на този пост, а на 1 август същата година VII Велико народно събрание избира Желю Желев.

На 12 юли 1991 г. VII Велико народно събрание приема новата Конституция, която обособява президентската институция като самостоятелен висш конституционен орган. Президентът и вицепрезидентът се избират пряко в обща кандидатска двойка за пет години. Първите избори по този ред са през януари 1992 г. и са спечелени от Желю Желев и Блага Димитрова.

Прякото избиране не дава на президента правомощията на ръководител на изпълнителната власт. Той олицетворява единството на нацията и представлява страната в международните отношения, докато Министерският съвет ръководи вътрешната и външната политика и отговаря политически пред Народното събрание. Държавният глава не може сам да приема закони, да определя бюджета или да ръководи ежедневната работа на министерствата.

Един от инструментите му за въздействие е отлагателното вето по чл. 101 от Конституцията. Президентът може мотивирано да върне закон за ново обсъждане. Ако депутатите го приемат повторно с мнозинство повече от половината от всички народни представители, той трябва да го обнародва в седемдневен срок. Следователно ветото не блокира окончателно закона, но може да насочи общественото внимание към спорни текстове.

При съставяне на редовно правителство президентът провежда консултации с парламентарните групи и възлага проучвателни мандати по конституционния ред. Той не може да предостави управлението на избран от него кандидат без необходимата парламентарна подкрепа. При неуспех да бъде съставен кабинет Конституцията предвижда процедура за назначаване на служебно правителство и насрочване на нови парламентарни избори. Така при парламентарна криза държавният глава получава по-видима роля.

Кьосев отбелязва, че първоначалният модел от 1991 г. дава значителна свобода на президента при назначаването на служебен кабинет, а промените от декември 2023 г. ограничават избора на кандидат за служебен министър-председател до определен кръг висши длъжностни лица. В изложението си той посочва, че с Решение № 13 от 26 юли 2024 г. Конституционният съд обявява за противоконституционни част от измененията, включително промяната в чл. 99, ал. 7, като оставя в сила други части от тях. Назначаването на служебен кабинет не превръща президента в негов ръководител: служебният Министерски съвет упражнява собствени конституционни правомощия.

В международните отношения президентът участва в срещи, води дипломатически разговори и отправя публични послания. Това представителство не означава, че самостоятелно определя външната политика — по чл. 105 тя се ръководи и осъществява от Министерския съвет. Според Кьосев практическото влияние на държавния глава зависи и от отношенията му с правителството и от обществената тежест на позициите му.

В отбраната президентът е върховен главнокомандващ и оглавява Консултативния съвет за национална сигурност. Той назначава и освобождава висшия команден състав и удостоява с висши военни звания по предложение на Министерския съвет. Тези функции не са неограничена власт над въоръжените сили: Конституцията разпределя отговорностите между държавния глава, правителството и парламента.

Сред останалите президентски правомощия са предоставянето на убежище, помилването, решаването на определени въпроси за гражданството и награждаването с ордени и медали. Част от функциите, включително в областта на гражданството, убежището и помилването, могат да бъдат възложени на вицепрезидента. За действия при изпълнение на функциите им двамата носят отговорност при държавна измяна или нарушение на Конституцията по специална процедура, която изисква квалифицирано мнозинство в парламента и произнасяне на Конституционния съд.

Политическите позиции на президента могат да поставят проблем в центъра на обществения дебат, без непременно да променят управленско решение, обяснява Кьосев. Държавният глава може да критикува правителството, но не може по собствено усмотрение да го освободи, когато то разполага с необходимата парламентарна подкрепа. Това е границата между публичното му влияние и правото да взема управленски решения.